27 September 2012

В търсене на истината...

"Кой си ти? Какво си ти? Какво търсиш?"


Въпроси, въпроси, безкрайно много въпроси. 

Толкова бързо се движим, така ни увлича потока на живота, че трябват няколко седмици, за да се осъзнае нещо важно, което ни се е случило... Да му бъде отдадено достатъчно внимание. 

Винаги съм вярвала, в това, че хората се променят. За добро или лошо - всеки миг е едно развитие, едно движение. Нищо не е както преди секунда и никога няма да бъде. Всяка случка, всяка ситуация, всеки човек оказва влияние върху нас, искаме или не искаме. 
Стремеж към развитие, към по-добро. В правилна посока ли съм? Защо живота ни събира, с хората около нас? Ние ли ги привличаме, те ли ни откриват? Ясно е, никой не е случайно попаднал сред обкръжението ни.

Ако човек се замислим, всеки, с когото осъществяваме по-дълбока връзка, ни струва се познат, близък, често без да знаем защо, ни отблъсква безкрайно... Независимо - не се дължи само на общи интереси, разминаване в идеите, конфликти и тн. Всеки е край нас с цел, провокира ни някак, нещо, но дали сме отворили очи да видим, защо и как... Какво трябва да учим, да изкупуваме, за да продължим в еволюционното си развитие? 

Някак си мисля, че това не е последната спирка на никой, а как си вдига нивото, малцина знаят...

19 September 2012

A Natural Disaster...



От всичко най-много ми харесва музикалното оформление. То е като есенцията на живота. Винаги е очарователно и точно каквото и където трябва... Всеки си го носи с него, като огромен грамофон на гърба.

Kакво звучи в момента?


Много Anathema, Radiohead, Unkle, Florence and The Machine и неизмеримо количество класика.. Пусти англичани, само хубави неща правят.
Аnathema - Първата статия в този блог беше за тях. Беше преди около 2 години и беше сърцераздирателен. Fuck this. Този е просто импулсивен.

Четири дни до концерта на Anathema в Пловдив и пак се вълнувам, като дете на Коледа. Това е рядкост вече. Дано не се повторят събитията от предния
Последните дни сякаш всичко е наелектризирано. Леко напрежение от всякъде, нетърпение, копнежи... Звучи ей така:







12 September 2012

Осезание

Любима способност за възприятие на света?... Труден въпрос.

Осезание - колко красива дума.

Допир, натиск, болка, температурна разлика. Как се описва такова нещо? Всеки го възприема по-безкрайно различен начин... 

- Леко, сякаш случайно, докосване на ръце в тъмен кино салон. Гъдел, настръхване, приятна топлина и споделяне на смутена емоция за незначително, кратко време.

- Агресивно блъскане, и търкане в непознати, преминаване между много хора, сякаш попивайки внезапния им наелектризиращ гняв и екзалтация, което идва като инжекция адреналин и те изстрелва още по-напред. Замайване.

- Вътрешна болка - празна дупка в сърдечната област при тежка загуба.

- Докосване на върховете на пръстите - размяна на електричество, направо парализиращо за секунди.

- Удар - често необмислен и безумно силен натиск, спукващ безкрайно много кръвоносни съдове - болка.

- Топлината на слънчевите лъчи след седмица облаци - настръхване, топли вълни и трептения...

- Есенен дъжд - първо провокира обонянието с омайващата миризма на озон и прах...

- Изгаряне от паднало огънче - разтапяне - мигновена болка.

- Гъдел - защитен механизъм - смях и болка в едно?




.......................









Защо бе?

От къде на къде?

Не съм го искала.

Никой не ме е питал.

Как така се случва, че пак се увъртам... Омагьосания кръг отново.

Тъкмо реших да не го правя. Бях се зарекла да не ми се случва пак, да не се хвърлям с главата надолу... Сега се чудя как да започна пак да мисля трезво, да не се завърти отново филма, с ужасно отчайващ и скучен плот, който на практика режисирам самичка, но никога не ми се получава.

Крайно съм обезпокоена.


С какво се захванах отново...

04 September 2012

Random

Random thoughts... Мрънкиг at 3am again.

Ден като ден, не се е случвало от месец. Как звучи само. Нещо ми липсва.
Мазно и бавно се провлачва чувство на безполезност. Просмуква се в костите, като артрит и ме кара да обикалям като хлебарка из апартамента.
Дали само не си намирам оправдания... Изкуството изисква муза, така си е ( Къде си МУЗООО, гении или каквото си там?!?!?!).
Нямам желание дори да говоря, камо ли да изпълнявам световно признати, класически произведения, или красива, млада и зелена музика, замислена от мой познати.
НИЩО.
грам.
Това, трябва да му се сложи край.

Струва ми се, че подобно падение ми се случва всеки месец. Нямам какво хубаво да напиша тук, ами идвам да си излея безсмислените брътвежи, защото и аз не знам защо, искам да станат достояние за повече хора. За чий дявол?
Добре поне, че се намери кой да ме накара да мисля, че ако и това закърнее, няма защо да се живее май. А колко много хора си живеят така. Само за да живеят. Безцелно тровене на чуждия живот, с мрачно и безсмислено присъствие. Все си мисля, че всеки е тук с някаква цел, само трябва да се огледа по-внимателно.
Някой ми каза, че докато навърша 30 ще стана от тотален идеалист - абсолютен песимист. Още много неща ще изпия докато стигна до там...
Не знам какво се случва около мен. Освен в напечени ситуации, когато някой ме върже за някоя пейка и ми обясни колко е тежко положението.
Чудно как ли виждат света реалистите? Тука има едни хора, дето много искам да им вляза в главите... Да им набия малко от моя идеализъм и позитивни лайна. Няма как освен с бургия обаче. И след това ще са ми интересни само около час, два и няма да са удовлетворени от резултата.
:)